Сто дни власт: когато „реформа“ и „олигархия“ заместват управлението

Управленската програма на „Прогресивна България“ и кабинета „Радев“ звучи решително, но големият въпрос остава: кой, как и до кога ще изпълни обещаното?

Автор: д-р Андрей Велчев, политолог

Първите сто дни на едно правителство не са достатъчни, за да бъде променена държавата, но са напълно достатъчни, за да се разбере дали управляващите знаят накъде я водят. Това е периодът, в който предизборната реторика трябва да започне да се превръща в закони, административни решения, бюджетни приоритети и измерими резултати.

Сто дни след поемането на властта от „Прогресивна България“ и кабинета на Радев вече може да бъде направена първата политическа равносметка. Тя не е нито окончателна присъда, нито авансово оправдание. Тя е проверка дали между обещанието и управлението съществува действителна връзка.

Представената управленска програма е обемна, амбициозна и наситена с две думи – „реформа“ и „олигархия“. Първата трябва да създаде усещане за движение и модернизация. Втората – да посочи виновник за натрупаните проблеми.

Когато обаче тези думи се повтарят твърде често, възниква съмнението дали не служат като заместител на конкретната политика.

Реформата като универсално обещание

Думата „реформа“ присъства почти навсякъде – в правосъдието, администрацията, здравеопазването, образованието, социалната политика, регулаторните органи и управлението на публичните средства. Това само по себе си не е недостатък. Българската държава действително се нуждае от сериозни структурни промени.

Но реформата не е дума. Тя е конфликт.

Всяка действителна реформа променя разпределението на власт, ресурси и влияние. Тя създава печеливши и губещи, отменя привилегии, нарушава установени зависимости и среща съпротива. Ако никой не губи власт, достъп до публични средства или административен комфорт, най-вероятно не става дума за реформа, а за пренареждане на съществуващото.

Управленската програма на „Прогресивна България“ предлага множество цели, но при част от тях остават неясни основните въпроси: Кой носи отговорност? Какъв е срокът? Колко ще струва? Как ще бъде измерен резултатът? Какво ще последва при неизпълнение?

Без такива отговори реформата остава политически лозунг – достатъчно широк, за да означава всичко, и достатъчно неопределен, за да не задължава никого.

„Олигархията“ като обяснение за всичко

Втората дума, която доминира в политическото говорене на мнозинството, е „олигархия“. Тя се използва като обобщено название на задкулисието, икономическите зависимости, овладените институции и влиянието на големите капитали върху политическите решения.

Подобен проблем безспорно съществува във всяка среда, в която публичната власт и частният интерес се преплитат непрозрачно. Но когато управляващите говорят за „олигархия“, те са длъжни да бъдат конкретни.

Кои механизми ще бъдат прекратени? Кои законови текстове ще бъдат променени? Как ще бъде ограничено скритото лобиране? Ще бъдат ли осветени срещите между властта и икономическите групи? Ще се проверява ли произходът на средствата, вложени в политически и медийни кампании? Ще има ли еднакви правила за приближените и за противниците?

В противен случай „борбата с олигархията“ може да се превърне в удобен политически инструмент – определени икономически кръгове да бъдат обявени за вредни, докато други, близки до новата власт, останат извън публичното внимание.

Смяната на една зависимост с друга не е разграждане на олигархичен модел. Тя е само промяна на неговите бенефициенти.

Сто дни между заявката и реалността

През първите сто дни кабинетът „Радев“ демонстрира активност и стремеж да запази инициативата. Представят се планове, обявяват се проверки, подготвят се законодателни промени и се обещава ревизия на наследените практики.

Активността обаче не трябва да бъде бъркана с резултат.

Броят на пресконференциите не е показател за качеството на управлението. Нито броят на внесените законопроекти доказва, че общественият проблем е решен. Управлението трябва да се оценява по въздействието върху институциите и живота на гражданите, а не по интензивността на публичната комуникация.

При мнозинство от 121 народни представители оправданието, че „няма достатъчно политическа подкрепа“, звучи все по-неубедително. Това е минимално, но действащо мнозинство, което дава възможност за законодателни решения. Същевременно то прави управлението изключително зависимо от всеки отделен глас, от вътрешната дисциплина и от скритите противоречия в парламентарната група.

Точно тук ще се види дали „Прогресивна България“ е политически проект с обща управленска философия, или временно обединение, основано върху желанието да бъде овладяна и удържана властта.

Когато обещанията към избирателите срещнат други обещания

Всеки народен представител влиза в парламента с публични ангажименти към гражданите. Но политическите кампании създават и други отношения – с партийни ръководства, местни структури, влиятелни посредници, медийни партньори, дарители и спомоществователи

Финансовата подкрепа за една кампания може да бъде напълно законна и обществено приемлива, когато е прозрачна и не поражда задължение за последваща услуга. Проблемът започва, когато дарението се възприема като инвестиция, която трябва да бъде възстановена чрез законодателно решение, обществена поръчка, назначение, регулаторен комфорт или достъп до управляващите.

Когато обещанията към избирателите се сблъскат с очакванията на онези, които са подпомогнали идването на власт, настъпва истинският тест за политическата почтеност.

Тогава депутатите обикновено имат няколко възможности: да защитят обществения интерес, да се подчинят на партийната дисциплина, да потърсят компромис или да се скрият зад колективното решение на парламентарната група.

Именно чрез колективната безличност най-лесно се размива отговорността. Всички са гласували, но никой не се чувства лично отговорен. Решението е „на групата“, поправката е „техническа“, а конкретният интерес зад нея остава неназован.

Ролята на медиите и журналистите

В подобна ситуация ролята на журналистиката е решаваща. Медиите трябва да сравнят обещаното през кампанията с записаното в управленската програма и с действително извършеното през първите сто дни.

Тяхната задача е да преброят не колко пъти се среща думата „реформа“, а колко реформи реално са започнали. Не колко често властта говори за „олигархия“, а дали е създала прозрачни правила, които ограничават влиянието на всички икономически зависимости, включително на собствените ѝ съюзници.

За съжаление, около управляващите все по-често се изгражда комуникационен охранителен периметър. Пиари, медийни съветници, партийни говорители и приближени коментатори бранят политическите фигури по-ревностно, отколкото НСО охранява физическата им сигурност.

Всеки неудобен въпрос се представя като атака. Всяка критична публикация – като поръчка. Всеки журналист, който настоява за конкретен отговор, рискува да бъде обявен за пристрастен или обслужващ опозицията.

Но журналистиката не е длъжна да осигурява психологически комфорт на властта. Тя е длъжна да проверява властта.

Въпросът „Защо не изпълнихте обещанието си?“ не е политическа провокация. Той е същността на демократичния контрол

Пиарът не може да замести политиката

Комуникационната стратегия може временно да прикрие липсата на резултати. Може да преименува провала на „процес“, отстъплението на „компромис“, а кадровата смяна – на „структурна реформа“. Но пиарът не може безкрайно да замества управлението.

Гражданите рано или късно започват да оценяват не посланията, а резултатите – доходите, цените, качеството на публичните услуги, сигурността, справедливостта и отношението на администрацията.

Когато тези резултати липсват, думите „реформа“ и „олигархия“ започват да звучат кухо.

Сто дни са достатъчни, за да бъде даден кредит на доверие. Не са достатъчни, за да бъде издадена индулгенция.

Време е за отчет, а не за нови обещания

„Прогресивна България“ и кабинетът „Радев“ трябва да представят ясен публичен отчет: кои ангажименти са започнати, кои са изпълнени, кои са отложени и кои няма да бъдат реализирани. За всяко неизпълнено обещание трябва да има политическо обяснение, а не комуникационно оправдание.

България не се нуждае от програма, в която думата „реформа“ се среща стотици пъти. Нуждае се от реформи, чиито резултати могат да бъдат усетени и измерени.

Не се нуждае и от непрекъснато заклеймяване на „олигархията“. Нуждае се от правила, които правят зависимостите видими и прекъсват достъпа на частния интерес до държавните решения.

Защото никой не може да даде на гражданите толкова, колкото политикът може да им обещае. Но след сто дни власт обществото има право да поиска не следващото обещание, а първото убедително доказателство, че казаното преди изборите има стойност и след тях.