Обществото на скрола: защо мълчим пред насилието над възрастни и деца?
Когато насилието се превърне в „семейна работа“, богатството купува мълчание, а институциите крият обществено значима информация, безразличието вече не е пасивност. То е съучастие.
Има престъпления, които разтърсват обществото за ден. Има и такива, които се извършват години наред зад затворени врати, докато съседите чуват, роднините знаят, институциите подозират, а всички останали просто продължават да скролват.
Защо обществото мълчи, когато пораснали деца пребиват и унижават собствените си родители, за да вземат скромните им пенсии? Защо насилието над баби и дядовци продължава с месеци, а понякога и с години, без извършителите да получат справедливо наказание? Защо ограбването на старостта се приема почти като „семеен конфликт“, вместо като престъпление срещу човек, който често не може сам да се защити?
Възрастният човек може да бъде лишен не само от парите си. Може да му бъдат отнети достойнството, лекарствата, храната, домът и правото да живее без страх. Насилието невинаги оставя видими синини. Понякога то е заплаха, заключена врата, взета банкова карта или принуда да се подпише документ. Понякога е ежедневно внушение, че човекът е ненужен и че пенсията му принадлежи на някой друг.
И когато подобно издевателство остане без последици, държавата изпраща ужасяващо послание: че слабият може да бъде ограбван и унижаван, стига насилникът да му е роднина.
Моралът променя ли се според цената на автомобила?
Същото лицемерие виждаме и в отношението към сексуалната експлоатация на непълнолетни.
Обществото е готово яростно да заклейми определени хора, но подозрително притихва, когато замесените са богати, влиятелни и пристигат със скъпи автомобили. Виждаме зрели мъже, придружавани от момичета на 15–17 години, умишлено представяни като пълнолетни и обличани като „елитни компаньонки“. И вместо да попитаме има ли принуда, зависимост, трафик, плащане или сексуална експлоатация, ние коментираме външността им.
Не всяка подобна гледка доказва престъпление и никой не бива да бъде обявяван публично за извършител без установени факти. Но когато има данни за сексуални действия с дете, за склоняване, плащане, контрол или експлоатация, богатството не може да бъде нито алиби, нито щит.
Думата „педофил“ често се използва неточно като публична присъда. Това обаче не отменя задължението на институциите да проверяват всеки сигнал за посегателство срещу дете. Не е нужно обществото да поставя диагнози. Нужно е прокуратурата и МВР да установяват факти, а съдът да определя вината.
Бедният заподозрян получава лице, име и обществено заклеймяване. Богатият нерядко остава „известен бизнесмен“, „влиятелна личност“ или просто човек с добри контакти. Така моралът започва да се измерва не с тежестта на деянието, а с цената на автомобила и дължината на списъка с познанства.
Защо МВР крие данните?
Когато гражданите питат колко са сигналите за насилие над възрастни, колко проверки са образувани за сексуална експлоатация на непълнолетни и колко случая са стигнали до съд, те не търсят сензация. Те упражняват правото си да разберат дали държавата защитава уязвимите.
Личните данни и интересите на разследването трябва да бъдат пазени. Но те не могат да служат като универсално оправдание за институционално мълчание. Обществото има право на обобщена статистика, ясни процедури, отчетност и информация за резултатите от работата на институциите.
Когато МВР отказва или забавя обществено значими данни, подозрението неизбежно нараства: крият ли се лични данни, или се прикрива бездействие? Защитава ли се разследването, или нечия репутация? Няма доверие без прозрачност. Няма превенция без познаване на мащаба. Няма сигурност, когато държавата знае, но обществото няма право да пита.
От граждани се превърнахме в публика
Най-страшното е, че вече не сме изненадани. Виждаме кадър, възмущаваме се, оставяме гневен коментар и след секунди преминаваме към следващата публикация. Чуждата трагедия се е превърнала в съдържание, а обществената реакция – в статистика за ангажираност.
Скролването създава илюзия за участие. Но споделянето без сигнал, възмущението без настояване за проверка и коментарът без гражданско действие не променят нищо. Алгоритъмът печели внимание, насилникът печели време, а жертвата остава сама.
Мълчанието не винаги означава липса на думи. Понякога то е шумът на хиляди коментари, след които никой не задава официален въпрос. Никой не подава сигнал. Никой не проследява случая. Никой не настоява за отговорност.
Държавата дължи защита, обществото – нетърпимост
Необходими са специализирани механизми за разпознаване на финансовото и физическото насилие над възрастни, по-добра координация между полиция, прокуратура, социални и здравни служби и проследяване на всеки сигнал. Необходима е и безкомпромисна работа срещу сексуалната експлоатация на деца – независимо от общественото положение на заподозрения.
Но законът не може да замести обществения морал. Той може да наказва извършителя, но не може сам да създаде нетърпимост към насилието.
Истинският въпрос вече не е само защо институциите мълчат. Въпросът е защо ние сме приели тяхното мълчание. Защо пазим „семейната тайна“, когато зад нея стои пребит възрастен човек? Защо се впечатляваме от луксозния автомобил, вместо да попитаме на колко години е момичето до шофьора и дали е в безопасност? Защо допускаме парите и влиянието да превръщат очевидните тревожни сигнали в светски декор?
Обществото не се разпада само когато престъпленията се увеличават. То се разпада, когато престане да ги забелязва.
Докато насилието се прикрива като семеен проблем, експлоатацията – като луксозен начин на живот, а бездействието – като защита на данните, ще продължаваме да живеем в държава, която вижда жертвите, но извръща поглед.
И ще продължаваме да скролваме – докато следващата жертва не се окаже човекът от съседния вход, собственото ни дете или нашият родител.
Автор: д-р Андрей Велчев, политолог