САЩ – държава-престъпник или архитект на нов световен ред?

Въпросът дали Съединените щати се трансформират в т.нар. „държава-престъпник“ вече не е маргинален академичен дебат, а все по-осезаема реалност в международните отношения. Провокиран от тезата на Стивън М. Уолт (Harvard Kennedy School / Foreign Policy), този въпрос изисква не просто емоционална реакция, а системен геополитически, исторически и правен прочит. За да отговорим, трябва да надникнем зад фасадата на „либералния интернационализъм“ и да видим последователността на действията на Вашингтон през последните три десетилетия.

От Pax Americana към империя на санкциите и ударите

Студената война приключи с усещането за „край на историята“ и безспорен американски хегемон. Архитектурата на ООН, Бретън Уудс и НАТО бяха представяни като инструменти на общото благо. Но още през 90-те години се появяват пукнатини: бомбардировките над Югославия без мандат на Съвета за сигурност (1999), разширяването на НАТО на изток в нарушение на неформалните обещания към Москва, и едностранното излизане от Договора за противоракетната отбрана (2002). Ако определим „държава-престъпник“ като субект, който системно нарушава международното право (включително забраната за агресия, изтезания и незачитане на суверенитета), то САЩ предоставят богат емпиричен материал.

Ключов аргумент: Инвазията в Ирак (2003) – война, започната на базата на неверни разузнавателни данни за ОМП, осъдена от генералния секретар на ООН Кофи Анан като „незаконна“ според Устава на ООН. Последващите доклади (Chilcot Report, 2016) потвърдиха, че дипломацията не е била изчерпана. Ако това не е държавно престъпление по дефиницията на Нюрнбергските принципи (водене на агресивна война), то какво е?

Ерата на Тръмп и Байдън – приемственост, а не разрив

Политиките на Доналд Тръмп (излизане от иранското ядрено споразумение, убийството на генерал Сулеймани, налагане на вторични санкции срещу съюзници от ЕС) не създадоха тенденцията – те я оголиха. Администрацията на Байдън продължи ключови елементи: замразени афганистански активи, непрекъснати военни доставки за конфликти, при които има данни за военни престъпления (Йемен, Газа), и запазване на извънтериториалните санкции.

Статистиката говори: Към 2024 г. САЩ имат активни санкции срещу над 30 държави (включително съюзници като Турция и Индия), което обхваща около 40% от световния БВП. Това е оръжие за масово икономическо въздействие, което засяга цивилни и нарушава основни права (здравеопазване, храна) в Иран, Венецуела, Куба и Сирия. Експерти от ООН многократно определят режима на едностранни принудителни мерки като колективно наказание – форма на престъпление срещу човечеството според Римския статут.

„Държава-престъпник“ или архитект? Фалшивата дилема

Тук се крие същинската концептуална дълбочина. САЩ не са просто „хищник“; те са архитектите на правилата, които сега нарушават. Те създадоха Нюрнберг, но никога не ратифицираха Международния наказателен съд (МНС) и дори приеха „Закон за защита на американския персонал“ (ASP), известен като „Законът за хаагската инвазия“, който разрешава военна операция за освобождаване на американски гражданин пред МНС.

Парадоксът: САЩ настояват за международен ред, основан на правила, когато тези правила ги устройват (например свобода на мореплаване), и го игнорират, когато пречат на националния интерес (например забрана на изтезанията – докладът на Сената за ЦРУ от 2014 г. описва системни практики, недвусмислено класифицирани като военни престъпления). Това не е анархия, а хиерархично безправие – нещо далеч по-опасно от класическата междудържавна агресия.

Как реагира светът? Не само с баланс, но и с имунитет

Големият въпрос вече не е дали САЩ са държава-престъпник, а как останалите държави да оцелеят в система без работеща отговорност.

• Глобалният Юг възприема двойна стратегия: избягва публична конфронтация (поради икономическа зависимост от долара и военна от НАТО), но активно търси алтернативи (БРИКС, златни резерви, двустранна търговия в национални валути). Китай и Русия не са морални алтернативи, но са структурни такива.

• Европейският съюз е в най-трудна позиция: принуден да избира между атлантическа солидарност и стратегическа автономия. Блокът все още не е създал независими механизми за санкции срещу нарушители на международното право, когато нарушителят е САЩ. Това е институционална слепота.

• Малките държави (вкл. България) имат лостове, но те са предимно дипломатически и нормативни: застъпничество за засилване на ролята на Международния съд в Хага, подкрепа за универсалната юрисдикция, участие в коалиции на отговорните (например „Групата на приятелите на международното право“).

Цивилизационният залог: ред или сила?

Ако утвърдим тезата, че най-силният играч действа извън закона без последствия, тогава международната система регресира към додържавно състояние на силата като единствен арбитър. Това не е просто геополитическа корекция, а заплаха за съществуването на международното право като такова. Защото правото не съществува без вярването в неговата задължителност – а то е ерозирало до рекордни нива.

САЩ са едновременно продукт и саботьор на либералния световен ред. Те са архитектът, който отказва да се подчини на собствените си планове, и в това отношение отговарят на всички критерии за „държава-престъпник“, формулирани от съвременната международна наказателна теория (например критериите на проф. Ларс Валдерман). Но истинската опасност не е в етикета, а в прецедента: ако правилата важат само за слабите, тогава силните ще продължат да ги нарушават, а слабите ще търсят алтернативни, често несвободни модели на сигурност. За България и Европа това означава ясен избор: или да инвестират в реален мултилатерализъм и правна отговорност, или да приемат ролята на периферия в една все по-брутална безредовна система.