Истината няма интерес, интерес имат предателите и тарикатите

Волен Сидеров

Защо, когато стане дума за предателства от свои в българската история, академичните бонзи подскачат. „Недоказани твърдения, ненаучни изявления”….така заклеймяват всеки опит да се търси истината за някой от националните ни герои извън казионната версия. И то не, защото това ще навреди на националното ни самочувствие. Не! Академичните лъжци са плюли на националното ни самочувствие. Че ако им пукаше за него, те щяха да напишат в учебниците и енциклопедиите истинската история за произхода на нас, българите. А не да копират под индиго измислиците за „угро-финския”, „тюрко-алтайския”, памирския” или „иранския” произход на ордата, която била дошла на кончета с пастърма под седлото в седми век и се сляла със славянското море. Ако на БАН- измамниците им пукаше за националния ни дух, нямаше да тиражират до днес глупостите за „хановете”, при положение, че знаят прекрасно, че няма такъв документ, който определя титлата на български владетел като „хан”, или още по-нелепото „кан”. Всички стари автори – и наши и чужди отпреди Освобождението употребяват „княз” от Мортагоновия (Омуртаговия ) надпис „канас”, което на старобългарски е княз. Дори манипулаторът на нашата история Иречек нарича Аспарух „княз”. Обаче идва агентът на тогавашното руско ГРУ Васил Златарски и вкарва у нас лъжливата панславистка теория, в която на нас ни е отредено място на полудива ордичка, която се е претопила в славянското море, оставяйки отгоре шамандура с името „България”, която, кой знае защо, плува вече 1600 години без да потъне.
Големият , непризнат историк, доктор на историческите науки в Берлинския университет още през 1890 г., всъщност – най-образованият наш историк след Освобождението – Ганчо Ценов спечелва съдебно дело срещу лъжеца Златарски, но това не води до възцаряване на истината. Истината, че сме автохтонно, коренно население на днешните ни земи от хилядолетия, че сме наричани различно до първите векове на нашата ера , че сме потомци на тия, които са изработили невероятните бижута от най-старото обработено злато в света преди повече от 7 хиляди години. Защо не може да признаем тези истини? Защо Ганчо Ценов е изгонен от България още първите десетилетия на 20 ти век и до днес е забранено име в учебниците? Защо БАН –манипулаторите продължават да служат на лъжата, на измамата и да въвличат в нея поколения подрастващи? Не са ли тези наши „историци” същите като книжниците и фарисеите, на които Христос казва: „Ваш баща е дяволът и вие искате да изпълнявате похотите на баща си. Той си беше открай човекоубиец и не устоя в истината, понеже в него няма истина. Кога говори лъжа, своето говори, защото е лъжец и баща на лъжата” / Йоан, гл. 8, ст. 44/ Тежки думи отправяш към обичайните кариеристи и нагаждачи към властта, ще каже някой. Не са тежки, ако претеглим щетите, нанесени на народното съзнание през десетилетията.
Претенцията за „научност” в историографията обикновено стъпват на поезия и белетристика. Например рождената дата на Левски е абсолютно нагласена от такива манипулатори на историята ни като Захари Стоянов, а легендата за живота на Дякона се знае от стиховете на Вазов, които са неверни исторически. През 1883 г и през 1895 г излизат „биографиите” на Апостола от Захари Стоянов и Стоян Заимов – предателя на априлското въстание за Враца, който лъже Ботев, че го чака въстаналият народ и който бяга , облечен в женски дрехи, вместо да се бие в четата ва Ботев. На този страхливец и измамник ли да вярваме?! Или на Захари, който на въпроса „Защо си писал, че Ботев е улучен в челото, като е застрелян в гърдите?” (т.е. в гърба – б.а.), той отговаря : „За по-голям ефект”. И така, за ефект тези двамата съчинители пишат, че Васил Кунчев бил роден по Петровден на 1837 г. И след кратко време слагат и „точна” дата – 29 юни (18 юли по нов стил). Няма никакви реални документи по въпроса. Нито за годината, нито за датата. И оттогава измислицата се носи като конски екскремент по водите на енциклопедичното и учебникарско море. Въпреки, че самият Левски казва още при първия си разпит в Търново след залавянето , че е на 26-27 години….Историците прескачат тези думи на Левски. Не, сигурно е сгрешил или пък за конспирация го е казал, умуват академичните измамници. Каква конспирация, след като вижда, че е разкрит, предаден , снимката му е тиражирана от турската полиция в хилядни тиражи и местните комитетски дейци вече го сочат и казват: „той е!” От 54 човека, арестувани по аферата „Общи” само двама не го предават.
Апостола е роден през 1846 -4 7 ма година и е на 26-27 години, когато го залавят. На 37 години в тази епоха мъжете вече са били дядовци. Но лъжовната академична мисъл иска да ни убеди в обратното. И когато все пак се промъкне опит да се пробие натрупаната измама и проф. Митев от СУ посочи като година на раждане на Ловски 1843 или 1846 година, веднага му скочиха. Един известен с графоманията си професор от Търновския университет веднага го сряза, че след като прегледал всички познати свидетелства за рождението на Левски, се убедил, че наистина става дума за 1837 г. Какви свидетелства, лъжецо клети? Няма такива и ти го знаеш!
Някой ще пита: добре де, какво значение има датата? Левски си е Левски и неговият подвиг си остава. Да, така е, никой не оспорва делото му. Но истината е важна винаги. Започнеш ли да я подменяш за уж маловажни неща, ще покриеш с измамния плащ и големи, важни личности и събития.
Започнеш ли да задаваш въпросите: Ама какво значение има кога е роден Левски, ама какво значение има дали сме ханове или князе, ама какво значение има кой и как е убил Ботев…, значи си загубил пътя към свободата на истината и си се примирил с робството на лъжата.
Самият Ботев прекрасно иронизира този интелектуален дефицит, лицемерие и влечение към измамното във фейлетона си „Българската публика във Влашко”: „Защо са ни нам тука вестници, казват някои от нашите горещи патриоти. „Ний, тукашните българи, слава Богу имаме си всичко каквото ни тряБва да живеем…Защо са ни тогава „Знаме”, „Балкан”, „Знание” и „Тъпан”? Да ни правят гюрултия и да ни дигат помен на главата ли?…Какви са тия изобличения и лични нападения на нашите вестници, мудрува трети –„ защо да хулим ний ония българи, които са правили зло и пакост на народа ни и какво има, ако Стоян е предал Драгана на турците и Драган е убил брата си , за да бъде богат чорбаджиен? Ний трябва да си покриваме погрешките и не трябва за такива малки работи да се корим, ний сме българи, ний сме братя и не трябва да си изобличаваме лошавите дела…”
Колко актуално, а? Всеки ден чуваме от тв студиата това. Да не се делим! Защо така сме разделени? Защо няма „заедност”? Ами ,разделени сме, защото едни смятат за предателството за нормално, други – не. Едни не сме съгласни да ни ограбват и колонизират под форма на „пазарна икономика” и „демокрация”, други химни пеят в прослава на колониалното иго. Как да си заедно с този, който продава държавата си на чужди интереси и чужди корпорации? Как да си с Драган, който предава Стоян на турците и убива брат си , за да стане чорбаджия (днес олигарх)?
Ето го геният на Ботев преди 150 години! Ето го възмущението му от равнодушните към измамата и двойния стандарт още тогава. А днес ние пък, възмутени от същите сегашни прояви, се ровим в оскъдните и нарочно унищожавани данни за смъртта му. Знаете ли, че официалните комисии за издирването на лобното място на Ботев са три. Първата е през 1901 – „само” 26 години след смъртта му. Четвърт век никой от „строителите на нова България” не се сеща да попита: „Абе, къде точно и как е убит националният ни герой? Има толкова неясни въпроси около смъртта му – един казва в челото, друг – в сърцето…Кое е истината?”
Доста от четниците са още живи. Най вече трима от тях, които са били около войводата в минутата на смъртта. Това са Никола Обретенов, Сава Пенев и Димитър Тодоров – Димитрото. При това Обретенов е бил и окръжен началник на Враца през 1883 – 1884 г. Имал е и власт и ресурс да установи мястото и гроба на героя – на километри от службата му и то само 7 години след събитията. Но не иска. Защо ли? Да не би да е гузен за нещо? Така ще излезе от навързването на фактите. Но трябва някой да ги навърже. Друг „герой”, величан от днешни историци и политици – Стамболов също пръста си не мръдва да намери лобното място на поета, с когото издават заедно стихосбирка през 1875 г. – „Песни Ботева и Стамболова”. Компромис от страна на Ботев, защото некадърният Стамболов няма право да стои редом с литературния титан. Но сигурно е намерил начин за издаване на книжката и Христо се е съгласил до името му да стои и това на графомана. Стамболов има тоталната власт през периода 1887 – 1994 г, когато е авторитарен премиер, коли и беси в буквалния смисъл, ограбва на безценица имоти на изселени мохамедани, прави яки далавери и предлага на султана да направят дуалистична държава – десет години след Освобождението от игото, да влезем пак под шатрата на продуцентите на игото – на „изедниците”, както нарича Ботев турците. Всевластният Стамболов не се интересува от величието на Ботев и от истината за смъртта му. Той си гледа джоба, чуждите булки и убива герои от Сръбско- Българската война – Атанас Узунов и Олимпи Панов, защото били „русофили”. Ако живееше днес, страхливецът Стефан Стамболов сигурно щеше да е съпредседател на ПП-ДБ. Защо „страхливец” ли? Ами защото той също предава Априлското въстание, определен е за апостол на Търновски окръг, но точно като Стоян Заимов не свършва нищо, крие се в манастир , накрая бяга в Румъния облечен като жена. Само че неговият срам не е така известен като Заимовият.
Първата официална комисия не включва в състава си най-важните свидетели на смъртта на Ботев – Обретенов, Димитрото и Сава Пенев, които са били на крачки от него. Не са ги поканили за да питат Димитрото: „Ти защо казваш, че е ударен в челото?” и веднага след това като на очна ставка да питат и Обретенов „А ти защо казваш, че е улучен в сърцето? Нали сте били един до друг, кой лъже?” Не, вместо това комисията отбива номера.Присъства и министърът на вътрешните работи Сарафов, както и подпредседателят на Народното събрание В. Кънчов. Въпреки това обаче, заключителният акт на тази комисия остава пълен апокриф. Не е цитиран и използван през годините нито от историци, нито от писатели. Комисията не установява лобното място, но поне поправя неистината, наложена от Захари Стоянов и Вазов, че Ботев е убит на връх Вола. Никакъв връх Вола, Ботев е убит в местността Йолковица под възвишението Камарата, от което той и част от четата водят последната битка. Втората официозна, държавна комисия е съставена чак след още 25 години – през 1927 г. Защо да бързаме? В нея вече участва Никола Обретенов. Той е вече на 78 години, минал е половин век от събитието. Води ги до някакъв камък и започва объркан разказ, как Ботев е разстроен, как дал идеята да се тръгне към Сърбия, а той и Апостолов не искали. Опитва се да представи Ботев в негативна светлина, оплита така конците в този разказ, че в един момент подполковник Младен Чукурски, военен командир в Лом и член на комисията го пита направо: „От всичко излиза, че някой от вас го е убил…Кажи, дядо Никола, ти ли го уби?” Този епизод няма да го прочетете в учебниците и енциклопедиите. Измамният разказ на Обретенов получава като черен печат „особено мнение” от комисията.
В края на живота си Никола Обретенов се изповядва и плаче от срам, че убийството на Ботев ще остане тайна, която той ще занесе отвъд. А тайната е, че то е извършено от двамата – Обретенов и Апостолов при съучастието на Димитрото и Сава Пенев, които цял живот след това не издават спомени странно защо. Веднъж Димитрото споделя пред журналист, че Ботев бил улучен в челото, Обретенов му се скарва и той „се поправя”, че не е запомнил добре. В часа на убийството – между 20 и 21 вечерта през май вече е тъмно, турците не воюват нощем, това се знае, а според лъжите на Обретенов, изстрелът бил само един, но никой от тях не подгонил „стрелеца” , нито установил кой може да е този „снайперист” вечерно време и откъде точно стрелял. Защо не е стреляно и по останалите? Неясно. Никакъв снайперист не е имало, Обретенов и Апостолов са дръпнали Ботев да изостане на 2 километра от четата, която се е втурнала към изворчето. В глухо и закътано място. И виждайки решителността на войводата да спаси останалите четници, като ги изведе към Сърбия (той вече е наредил да се свали знамето и да се увие около кръста на знаменосеца), са взели зловещото решение да го ликвидират там. Ботев вече ги е разобличил като предатели на въстанието, като апостоли, провалили бунта в Софийско и Врачанско, но и като крадци на крупна сума – десетки хиляди златни франка, които е трябвало да отидат за оръжие, но са откраднати от Обретенов, Апостолов и Заимов и всичко това означава трибунал за тях на територията на Сърбия или Румъния. Те застрелват главния обвинител и безкомпромисния идеалист, за когото знаят, че не могат да го подкупят. Най-гадното е, че дори не го погребват, въпреки че имат цяла нощ време. Ограбват като мародери всичко по него – вещи, оръжие, пари, дори мундира и го оставят гол на хиените, като „хвърлили няколко клона върху тялото”. Отиват при четата, наговорени да не казват, че войводата е убит, защото трябва да обясняват как е станало, а още не са изпипали версията. Чак сутринта четниците питат :”Къде е войводата” И Обретенов продължава да лъже: „А, отиде някъде напред…”
В годините следват : безразличието на такива парвенюта като Стамболов, на учени и писатели, на участници в борбите, които си натискат парцалите и мълчат по темата „Кой и как уби Ботев”. Последната комисия, скъпи сънародници, е чак през 1953 г.! И абсолютно нищо ново не добавя. Просто затвърждава лъжата за турския куршум, смятайки, че така геройската смърт на Ботев стои по-добре.
Да загинеш от ръката на предател, не намалява героизма ти като гений. Да търсиш и намираш неприятната истина в историята, не намалява силата на националния дух. Защото истината няма интерес, както започват интервютата си празноглавците: „В интерес на истината”. Интерес имат предателите. Интересчиите. Тарикатите.
А да разобличаваш псевдогероите и измамниците в историята категорично не разделя обществото. Напротив! Прави го по-мъдро. Прави го истинско.