Не, това вече не е „война по пътищата“. Войната има правила. Това е разпад.

Разпад на държава, в която селски гонки се превръщат в смъртни присъди за хора, които просто са се прибирали с автобуса.

Разпад на общество, в което келеш с фалшива книжка и самочувствие от TikTok може да убие човек и пак да се намерят малоумници, които да обясняват как „такива неща стават навсякъде“.

Не, не стават навсякъде.

Навсякъде няма държава, която години наред да гледа как едни и същи типажи карат безнаказано, убиват безнаказано и живеят с усещането, че законът е за другите.

Навсякъде няма институции, които излизат с пресконференции, а на терен ги няма. Няма експертиза, няма техника, няма превенция, няма контрол. Има само следващ черен чувал и поредното „ще вземем мерки“.

Докато родителите палят свещи, държавата пали лампите за поредния PR брифинг.

И най-страшното е друго — започнахме да свикваме. Да превъртаме новината между клипче, дюнер и няколко емотикона. Да се дразним повече на хората, които говорят, отколкото на тези, които убиват.

Николай Попов има право да крещи. Защото когато държавата мълчи, болката започва да говори вместо институциите.

А всеки, който днес казва „стига вече“, утре може да разпознава свой човек в съдебната медицина.

Тук вече не говорим за катастрофи.

Говорим за обществено съучастие в една национална трагедия, която продължава всеки ден по българските пътища.

Мир на загиналите. И срам за всички, които превърнаха беззаконието в нормалност.