Господин Димитров, Красимире, господин министър Демерджиев, Иване — 112, защо така?

Какъв е смисълът да бъдем активно гражданско общество, ако държавата приема сигналите ни, но няма кой да упражни контрол?

Автор: д-р Андрей Велчев

Рубрика – срещу пътния травматизъм и войната по пътищата

Познаваме се от много години и винаги сме имали взаимно доверие. Затова прочетох с надежда заявеното в „интервюто пред „24 часа““ (https://www.24chasa.bg/mneniya/article/23462761), че сигналите за пътни хулигани вече се докладват незабавно и се предават по най-бързия начин на областните дирекции на МВР.

Само че преживяното от мен по пътя от Велинград до София показва съвсем друга реалност.

 

На 19 септември 2026 г. в 10:39 часа подадох първия сигнал на телефон 112 от личния си мобилен телефон. Разговорът продължи две минути. Съобщих за тежкотоварен камион с българска регистрация, чийто водач се движеше опасно, изпреварваше рисково и многократно създаваше предпоставки за тежък пътен инцидент.

 

Тъй като поведението му продължи, в 10:55 часа позвъних повторно на 112. Вторият разговор продължи 53 секунди. Изпълних указанията на оператора и предоставих необходимата информация.

 

Между двата сигнала изминаха точно 16 минути. Реакция на пътя обаче не последва.

 

По целия маршрут от Велинград през Карабунар до София не видях нито един патрул на „Пътна полиция“. Камионът продължи необезпокоявано да се движи агресивно — както по опасните завои, така и впоследствие по автомагистралата.

 

По непосредствените ми наблюдения тежкотоварният автомобил се движеше с превишена скорост почти през целия път. Единствено в района на тунела при Ихтиман водачът намали леко, което създаде впечатлението, че отлично знае къде може да бъде засечен. След тунела отново увеличи скоростта.

 

Няколко пъти ми попречи да го изпреваря в разрешени за това участъци. Извършваше рискови маневри и поставяше в опасност не само мен, но и всички останали участници в движението. Снимковият материал показва камиона и регистрационния му номер, а записите от тол камерите и системите за видеонаблюдение могат да установят маршрута, скоростта и поведението му.

 

И тук въпросът вече не е само за един опасен шофьор. Въпросът е за смисъла на гражданското участие.

 

Какво като сме активни граждани, ако държавата не може да реагира?

 

Непрекъснато чуваме призиви гражданите да бъдат активни, отговорни и непримирими. Да не подминават нарушенията. Да подават сигнали. Да съдействат на институциите. Да бъдат очите и ушите на държавата.

 

Аз направих точно това.

 

Не останах безучастен. Не написах просто възмутен коментар в социалните мрежи. Позвъних два пъти на единния европейски номер 112, описах опасността и предоставих конкретни данни.

 

Но какъв е смисълът гражданите да изпълняват своята роля на активно гражданско общество, ако след техния сигнал няма кой да упражни реален контрол?

 

Каква е ползата от бързото приемане и препращане на информацията, ако по пътищата няма достатъчно екипи, които да спрат нарушителя?

 

Не можем да искаме от хората гражданска отговорност, а в отговор да им предлагаме административно мълчание. Това не насърчава гражданското участие — то го обезсмисля.

 

След десетия сигнал без обратна връзка човек започва да си задава въпроса защо изобщо да сигнализира. А когато гражданите загубят вяра, че институциите ще реагират, държавата губи най-ценния си съюзник в превенцията — собственото си общество.

 

Проблемът не е само в системата, а в липсата на административен капацитет

 

Заявките на Министерството на вътрешните работи, на неговия министър, а дори и на министър-председателя Румен Радев звучат решително. Говори се за борба с войната по пътищата, за нови технологии, повече камери, по-бърз обмен на информация и реорганизация на контролните структури.

 

Моят случай обаче показва нещо много по-прозаично и много по-опасно: държавата може да разполага с телефони, системи, камери и записи, но ако няма достатъчно хора, патрули и работеща организация, няма кой да упражни контрола.

 

Това е тежък дефицит на административен капацитет.

 

Не е достатъчно сигналът да бъде регистриран. Той трябва да бъде проверен.

 

Не е достатъчно информацията да бъде препратена. Трябва да има екип, който да реагира.

 

Не е достатъчно нарушителят да бъде заснет. Трябва да последват установяване, проверка и санкция.

 

На този фон се обявяват намерения за създаване на мащабна мегаагенция, която да обедини Агенция „Пътна инфраструктура“ и други структури. Самото окрупняване обаче не създава автоматично капацитет. Ако липсват хора, ясна отговорност, координация и оперативна реакция, една по-голяма администрация може да се превърне единствено в по-голяма бюрокрация.

 

Преди да създаваме нови мегаструктури, трябва да си отговорим на елементарния въпрос: кой днес излиза на пътя след сигнала на гражданина?

 

Ако никой не може да спре един конкретно посочен камион по маршрут, проследим чрез тол системата, как точно една нова агенция ще реши проблема?

 

Пътната безопасност не се нуждае просто от нова табела върху административна сграда. Тя се нуждае от хора, техника, координация, ясна персонална отговорност и измерим резултат.

 

Къде се прекъсна веригата?

 

Господин Димитров, заявявате, че сигналите за пътни хулигани се предават незабавно към съответните структури на МВР. Затова питам:

 

Къде се прекъсна веригата при моите сигнали от 10:39 и 10:55 часа?

 

До кои областни дирекции бяха предадени?

 

Беше ли изпратен патрул?

 

Установен и проверен ли е водачът?

 

Прегледани ли са записите от тол камерите?

 

Защо гражданинът, подал два последователни сигнала за непосредствена опасност, не получи никаква обратна информация?

И най-важното:

Какво щеше да стане, ако този водач ме беше превърнал в поредната жертва на пътя? Щеше ли тогава да има реакция — когато вече е твърде късно?

Гражданското общество не може да бъде безплатен заместител на държавата

Господин министър Демерджиев, Иване, още през първия си мандат обявихте война на пътния травматизъм. Днес, редом с проверките за алкохол и наркотици, МВР трябва да насочи много по-сериозно внимание и към водачите на тежкотоварни автомобили, които с превишена скорост, рискови маневри и агресивно поведение превръщат многотонните машини в потенциално оръжие.

Не всички професионални шофьори са нарушители. Огромната част от тях вършат тежка и отговорна работа. Но онези, които грубо погазват правилата и застрашават човешкия живот, трябва да знаят, че подаденият срещу тях сигнал води до незабавна проверка, а не потъва в административна тишина.

Държавата не може да прехвърля моралната отговорност върху гражданите, без да осигури институционалния капацитет за действие. Активното гражданско общество може да сигнализира, да настоява и да контролира властта, но не може да замести полицейския патрул, административния орган и държавната санкция.

Особено горчива е иронията, че върху кабината на този камион беше изобразен връх Шипка — символ на саможертвата, дълга и отговорността към България.

Язък за символа, когато поведението зад волана показва пълно неуважение към живота на българските граждани.

„Любословие.БГ“ е последователно ангажирана с борбата срещу пътния травматизъм и войната по българските пътища. Настояваме компетентните институции да извършат проверка по двата сигнала, да установят движението на автомобила чрез наличните камери и да оповестят какви действия са предприети.

Не търсим сензация. Търсим отговорност, административен капацитет и работеща превенция.

Защото войната по пътищата не се спира с интервюта, обещания и нови административни конструкции. Спира се с навременна реакция — преди поредният сигнал да се превърне в поредната черна хроника.

Снимки и справка за обажданията: личен архив на автора.