Двама кадри на „Дарик“ в битката за „Дондуков“ 2 – журналистиката ли влиза във властта, или властта окончателно превзема журналистиката?

Президентската кампания започва с любопитен, но и дълбоко тревожен медиен парадокс. Александрина Пендачанска и журналистът Константин Вълков застават начело на инициативния комитет, издигащ Андрей Гюров и Георги Кандев. Самият Вълков представи Гюров с думите: „Посрещнете следващия президент на България“.

Срещу тях Илияна Йотова избра за кандидат за вицепрезидент Кирил Вълчев – генералния директор на БТА и също дългогодишен кадър на „Дарик радио“. Вълчев работи в радиото от 1993 г. и десетилетия наред е сред най-разпознаваемите му гласове. 

Така още в началото на кампанията се очертава необичайна битка: двама знакови представители на една и съща медийна школа се оказват от двете страни на президентската барикада. Константин Вълков е сред основните публични радетели за кандидатурата на Андрей Гюров, а Кирил Вълчев вече не просто подкрепя друга политическа двойка – той е кандидат за вицепрезидент до Илияна Йотова.

Това не е укор към конкретната медия, нито отричане на правото на журналистите да имат гражданска позиция. Въпросът е друг: къде приключва журналистиката и къде започва политическото инженерство?

Когато хора, изградили авторитет, влияние и обществено доверие чрез националния ефир, започнат да легитимират кандидати или директно да се кандидатират за властта, обществото има право да попита дали медийната разпознаваемост не се превръща в предварително осигурен политически капитал. Още по-тревожно е, когато големи медии представят този преход почти тържествено, без достатъчно критични въпроси за зависимостите, конфликтите на роли и границата между обществената мисия и политическата употреба на журналистиката.

Получава се не състезание между две ясно разграничени обществени алтернативи, а битка между два кадъра на „Дарик“ – единият като основен глас и радетел за Гюров, другият като кандидат за вицепрезидент на Йотова.

И тук е същинският срам: хората, които претендират, че ще върнат държавата на гражданите, започват кампанията си чрез добре познати фигури от големите медии. Сякаш политическата власт вече не се печели с идеи, биографии и отговорност, а се подготвя в студиа, редакции и обществени институции, след което се представя на гражданите като „независим избор“.

Президентството не бива да бъде следващото стъпало в професионалната биография на медийния елит. А журналистиката не трябва да се превръща в чакалня на властта.

Защото, когато журналистите започнат да издигат, представят и олицетворяват политическите кандидатури, въпросът вече не е кой ще спечели изборите. Въпросът е кой ще остане да задава неудобните въпроси на победителя.